Пиратските празници на Яна и Владо. Другата Венецуела

 

   Пребиваваме във Венецуела от почти шест месеца. Честно казано случиха ни се толкова много неща че ако седна да ги опиша имам за една книга. Като си тръгнем имам мерака да направя един малък пътеводител за оцеляване в тази млада и болна  страна. Това по натам. Сега да ви разкажа как прекарахме празниците.

   Лодката ни се намира в град Пуерто де ла Крус в доста добра марина покриваща европейските стандарти и със сериозна (и тежко въоръжена) охрана. Живеем си като бели богаташи на доста евтина цена. Имаме басейн, ток , баня с топла вода, ресторант и интернет. Айляшка му раота. Обаче живеем като в златна клетка. На двеста метра зад оградата  е рибарския квартал и там работата е доста напечена. Престъпност и беднотия. Венецуелеца обаче е щастлив човек и не му дреме за тия работи. Та да се върнем на празниците, ние може и да сме безделници ама не сме без празници както е казал поетът. И затова си организирахме (или поне опитахме) екскурзия без план.

Добре де имаше план:

1.       Да посетим перуански познати на тъста за Коледа в град Пуерто Ордас

2.       Да отскочим до Бразиля преди 27 декември защото Яна пресрочваше престоя си и да ни плеснат по един печат на изтънилите тескерета. Добре ни зарадваха в Бразилия, подарък в черно в тескерето.....за това после.

3.       Да посетим Рорайма Тепуй – изгубения свят, 6 дни в планината, на 31 на връо.

  

Първо трябва да идем до Пуерто Ордас за Коледа и от там на планина за да посрещнем Нова Година на студено и далече от морето. Пуерто Ордас е на брега на река Ориноко и е един от най богатите градове в страната. Оказа че имаме перуански приятели от страна на тъста Карлос. Кви приятели те се оказаха рода по перуанска линия, брат на жената на тъста (звучи като сапунена опера ама тука е така). Посрещнаха ни страхотно, до там отидохме с такси защото по празниците автобуса е мисия невъзможна. Таксито ни поряза доста ама нямаше как (20 евро на калпак за 400 км). Стигнахме там благополучно и ни посрещна господин Бустаманте -брат на жената на тъста ми, демек ми се пада не знам кво си. Хората ни посрещнаха, екстра хапване, пийване разходка с кола насам натам. Спахме в един хостал който не ни позволиха да си платим и на Коледа направихме маса.    Храната типична венецуелска и тук таме перуанска, някакви възрастни напитки за които подозирам че от толкова лежане са се развалили. Поне така ми се стори на следващия ден. И така на 26 започна истинското прътешествие. От доста време си бяхме намислили да прекараме Нова година на студено, да я почувствам така по нашенски.

 Има два начина за предвижване от Пуерто Ордас до Санта Елена де Уайрен. По магистрала и по въздух. Ние нали сме богати Грингос и за скромните 12 евро на калпак решихме да плаваме. Въздухоплаваме- както направихме при екскурзията до водопада Салто дел Анхел. Шах с пешка, държавната авиокомпания за тази дестинация не продава билети онлайн, нито чрез туристически агенции и дори в собствения си офис. Единствения начин да си купиш билет е да си на опашката часове преди полета и ако имаш късмет да си от 26-тте избранници- летиш (тук са и връзкарите които се появяват в последния момент и те изместват), ако не маняна....И така въоръжени с оптимизъм и малко злоба от недоспиване (поне аз) се озоваваме в 4 заранта в летището да се редим на опашка.

  Малко след като се наредихме се появи едно младо момче облечено в зелено костюмче и запънало АК-47 и ни даде номерче за опашката, мдааа тук военните контролират всичко дори опашката за мляко. Егати кефа, в играта сме, според номерчето с печат от военните ще си получим желания билет и час след излитането ще сме в Санта Елена. И така на крак до десет часа, когато един усмихнат господин излезе и заяви че полет няма да има. И като се завъртяха едни лешояди.... по големи от самолета!

На опашката къде от скука къде от любопитство се запознахме  с едно венецуелско семейство с три деца, тя икономист, той музикант от симфоничния оркестър на Каракас, много приятни и интелигентни събеседници на наша възраст. Бягат от Венецуела за винаги...към Бразилия. Дълга и доста тежка тема ама тия хора бяха адски позитивни. Освен тях и едни бледолики немско-изглеждащи чисти бразилци. Той от италиански произход тя от унгарски, горките бледолики страдаха повече от нас от феномена "ГРИНГО".

И така лешоядите под форма на таксиджии искаха двойно цената на самолетня билет за да те повозят 8 часа. В Европа би било доста добра цена обаче във Венецуела с едно такова пътуване изкарват ДВЕ заплати. Бензина тук струва по малко от едно кафе за резервоар. Хванахме двойката бразилци под рака (осиновихме ги дет се вика) щото не знаят езика и ако сме четирима директно пълним такси и избягахме от аерогарата. На автогарата спазарихме по добра цена и се натоварихме. За колата и магистралата няма да коментирам , аз бях на предната седалка и не можах да мигна девет часа макар че шофьора беше доста спокоен за тукашния стандарт и не пиеше....Тия гадове на задната седалка си спяха и даже хъркаха а на мен ми излязоха бели косми по брадата.....

   Хубавото беше че таксиджията познаваше пътя и е един от най-будните венецуелци с които съм разговарял. Индустриален инжинер, работил години в металургията и накрая приятелите на Чавес му били шута и го оставили без пенсия -научих много работи от него.

   Стигнахме към 23:30 и чуека ни заведе да търсим хостал, накрая  „се сети” за един приятел дето давал апартамент. Е натовариха ни както си му е реда-двойно , ама нямахме избор. Понякога им съчувствам че ги правят тия номера ама тогава се сещам за бабките от българското крайбрежие и техните злоупотреби с квартирните цени и си викам ....човещинка. (Тук отварям врата към нов разказ който мисля да нареча ЗАКОНА НА ТАРИКАТА /La Ley del Mas Vivo , то си е социологическо изследване направо).

  На следващия ден след като си намерихме нещо по икономично за спане и закусихме стабилно и с хубаво кафенце във една португалска хлебарница се ОГЛЕДАХМЕ. Леле майко, това си е Дивия Запад. Ама наистина. Града живее от миньорство (предимно нелегално) на злато и диаманти и контрабанда (на какво ли не, не ме питай). Намира се на 10 километра от границата с Бразилия и е заселен от двете страни с индианци от племето Пемон. Добре де, тук поне е пълно с чужденци, предимно бразилци които идват да си пазаруват и да си налеят бензинец и се сливаме малко повече с тълпата. От друга страна не изглеждаше толкова опасно като останалата част от страната, сарафите на улицата си размахваха пачки на стойност 400 евро в боливари, количество за което обикновено би те гръмнал дори и полицай в който и да е крайбрежен град.

Та хванахме колективно такси до границата с Бразилия (Линията както казват те) и нещеш ли бе никакви проверки типа ни закара на бразилска територия. Аз му обадих на типа да спре на ни ударят по едно печатче на излизане от Венецуела ма той оглуша и ни изсипа директно у бразилско. Ама мой ние не сме тръгнали на карнавал искаме да ни щамповат. Еми не се разбрахме, после се оказа че си е стандартна практика. Изсипа ни той в Бразилията на некак си не се видяхме заобиколени от кариоки с леко облекло, по скоро обърнахме гръб и след 20 минути разходка се озовахме пак у Венецуела. Начи, за пръв път нарушаваме границата на Бразилия. И така наредихме се на опашката удариха ни по печат за излизане и пак пеша до Бразилия. Там обаче опашката огромна хората чакат по 4 часа. Ама нали сме си симпатяги (особено жената) и нещеш ли на опашката онова семейство за което ви разправях по рано. Предредихме се нема как...стана ми неудобно децата жадни, гладни ....отскочих пак до Бразилия и купих вода и малко за ядене. В целата работа липсваше бебето....А къде е бебето? Нямало паспорт и го криеха в  къщата на един таксиджия за да не се заяждат граничарите. Бащата малко напрегнат ми вика, смених бебето за една кола ...на таксиджията. Човека им влезнал в положение и им дал колата, прибрал бебето да спи в тях.....И най бруталното е че им идва реда и се оказва че жената и е изтекъл паспорта преди две години и въпреки това тия във Венецуела са и го подпечатали...е не проблем те си пътуват и с лична карта ...Дойде и нашия ред и стана като оня виц с рокера дето се напушил.

  Граничарката ме пита за колко време и аз свикнал на европейските норми викам ...а нема да седим повече от три дни, и тя ми записа в паспорта три дни.....за какво казах три не знам ...ама тва е като вица. Аз мислех да не ме заподозре че го правя само за да изляза от Венецуела (нещо което на нея и е пределно ясно) и тя ква стана, абе българино, пътешественико, заяви си 90 дена па квото стане.....срамота, такива съм ги правил в други стани ама тука се изложих, ама нали пусто президента е наш човек викам си ако има проблем викам БУЛГАР, БУЛГАР и готово.....

  Хубаво, вече официално сме гости на Русефф, хфанахме едно колективно такси и пак отсреща при Узрелия (Мадуро президента на В.). Една от задачките изпълнена. Сега остава да си намерим водача на групата и да потегляме към планината за да посрещнем новата. Звъним му ния на нашия индианец ама нейсе, мотахме се насам натам из града вечеряхме на улицата бира-скара и като си лягахме в тая дупка дето и викат хостал се оказа че ни няма телефона. Еми сечено, предплатили сме половината трек пък и групата са десет, няма нас да чакат. Както и да е на другата сутрин се свързахме с нашия водач и ни настаниха в много по сносно място за спане. Групата се появи лека по лека през деня, кой с кола кой с рейс.....Местния гид ни събра по икидния, запознахме се поразказа ни туй онуй и на другата сутрин с три джипа тръгнахме по трасето.

Групата е шарена.

ВОДАЧА- Жоел, местен индианец Пемон, от шест години само с туристи се разправя и усмивката още не му е слязла от лицето.

Немкиня докторант по културология (така си го превеждам) и бразилския и мъж репортер

Две венецуелки едната актьор и танцьор, другата строителен инженер с компания архитект / голям пич и планинар

Женена двойка военен и жена с куче боксер на име Аполо
Брат и сестра венецуелци /той инженер и най-голямото мрънкало, тя студент по медицина

Японец (немаше как да липсва). Томо сан от Токио, изрусен, висок атлетичен бивш продавач на къщи и кикбоксиор, спестявал десет години за да обиколи света, неизчерпаема енергия и талисман на групата заедно с Аполо. Нема губене в планината в тая жълта главандура....

И така леко плахо се мерехме от горе до долу ....у на другия ден приключението започва.

Продължава.......